Пред една икона коленича
По пътя изгубена,
ранена от вятъра,
едва проходила -
да, за тебе мечтая!
Ето те - ето ме!
Две ръце незабравени,
на люлката сключени -
аз съм поканена
и тихо пристъпям.
Колко си побеляла! -
от грижи, от огъня,
но с надеждата да ме видиш.
Аз се прекланям.
Сълзите преливат,
в мрака чертаят
ясно бъдеще-пожелано.
Те са предатели,
а трябва ти рамо!
Колко си хубава, мамо!
Очите синеят надълбоко.
Лъчите им -
етапи нови в живота.
Не те пускам
и чакам зората!
Чувства дълбоки,
а раната заздравяла.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
