Предесенно
Затворен в раковините, дъждът
все още жълти есени сънува,
със къдрокоси ветрове напът
и как тъгата облаци рисува.
Защото август тича устремен
по ръбчето на чезнещото лято,
прегъва в ъгъл всеки следващ ден,
а синьото до щастие пресмята.
Морето по брега протяга длан,
вълнѝ надига нощем до луната.
Разплитат мрежи в стария талян
рибарите, заплитайки съдбата.
Не спя отново. Как не ми се спи...
Събирам падащи звезди за там, когато
отново ще остана по мечти
и само из душата ще е лято.
© Деа All rights reserved.
