... преди да завали...
Колко много те викаше… вятърът.
Май остана без дъх… призори.
Май повяхна небето. И плачеха
милиони звезди изведнъж.
Бяха в шепите. Бяха… Ех, някога
самодиви рисуваха дъжд.
Капки нежни оплитаха залеза.
И обичах душата ти. Сякаш мъж.
Днес е друго. Всъщност ме няма.
Даже теб. И Луната вали.
А те пазех. До вчера.
Очите ти. Всичко твое.
И мойте сълзи.
И пеперудите пазех. Дъгите.
Като на кукла в косите,
криех слънцето. И свойте мечти.
Сякаш жарава са дните ми.
Без огън в тях да гори.
Сега е тъмно.
И погледът ми детски бяга.
По счупеното утро. Без лъчи.
И самотата сякаш се протяга
да вземе част от мен…
преди да завали…
© Ем All rights reserved.
