Преди издъхване е лесно да простиш...
Аз не съм като вас. Аз съм странна,
с обгорена, безцветна душа.
Пожелах да си тръгна, когато
някой просто заплю ме с ръка.
Просто махна. И аз вече липсвах
във вечерния разговор с бъдеще.
Забранена бях. Като дума и мисъл.
Просто някаква. Стара и гърбава...
Просто някаква. Нищо разбираща.
Непотребна. Какво съм изпитала...
Не се сетихте и да попитате...
Аз съм просто отрязък от минало,
продължил да се влачи насила
за посмешище и за проклятие.
Аз съм кръпка в живота. Излишък.
Грозотата ми плаши децата...
Аз съм път, който днеска си тръгва.
Върху мене живяха различности -
отпечатък оставиха в гърбица...
Преди издъхване е лесно да простиш...
***
Отдалечава се старицата зад ъгъла.
Децата я замерват с топки сняг.
А тя - усмихвайки се тъжно,
накуцва бавничко към гарата.
Отдалечава се старицата към релсите.
Децата хвърлят подир нея смях.
Защо да им се сърди? Те и нейните...
Дано им Бог прости... Връхлита влакът...
© Дочка Василева All rights reserved.
