Прелято вино най-горчи
По онзи керемиден ръб,
където хоризонта дреме
се взирам дълго всеки път,
когато ще ми се да спирам времето.
Наум катеря се по облаци
с надеждата за по-далече,
да видя имам ли си нейде сродници,
нарамили се със човечност...
Дали мълчат понеже трябва,
или защото са под кръст и камък,
а може би не им се вярва,
светът че може да е малък?
Но, колкото се взирам повече,
очите ми творят пейзажи,
и Богу тихомълком моля се -
дано и те не са миражи...
А после си разхождам мислите,
докато слизам от надеждата,
че някога ще спрат да липсват
несбъднатите ми летежи...
Накрая ближните ми вдигат тост.
(Аз толкоз много вино не изпих.)
Преливах го над пръст и кости
с молитва - Бог да ги прости!
©тихопат.
Данаил Антонов
04.04.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
