И все в кривините животът ме тика,
напук ли, с ината ли пак оцелях.
Не идвам на себе си – там няма никой,
презирам лъжата и черния страх,
от който очите ми стават големи,
изплакват безмълвно и рима, и звук,
горчат измълчани до втръсване теми...
Сама изоставям се... Тръгвам от тук.
Полека стопявам се... Тъжна, проклета...
Извай ме щастлива от восъка бял,
под пръстите влюбени пак да засветя...
Смириш ли ме, знай – затова си живял.