Ако във въздуха се срещнем - ще бъдем две ранени птици.

От силата на собствената мъка ,,горчивото” в очите ни ще блесне...

Ако по пътя се застигнем – ще бъдем две деца изплашени.

В началото ще се обидим, но заиграем ли се, не е  страшно...

Не сме деца и птичета не сме, по вятъра да пратим скрита мъка.

Във твойта стая сме – жена и мъж. За да се опознаем – се докосваме,

с очи се пием, със коси те омагьосвам, разпалвам постепенно огъня.

С дъха си казваш: ,,Няма да боли!” Със пръсти питаш: ,,Хубавице,

да те докосна ли по белите гърди?” - и ги докосваш. Още неопомнена,

 разкъсваш със целувка раменете. Не съм страхливата и кротката жена,

пробуждаш в мен сестрата на тигрицата. От удоволствие започвам да ръмжа

и като котка със очи зелени святкам. Опасно става. В стаята тежи от ненаситност...

Ще изгорим и двамата. Прокарвам пръсти по гърба, а после чертая с нокътя луната.

Крещя и дишам – малка грешница, о, не, обичаща жена!!!

И пръстите ти слизат по-надолу, рисуваш облаци с езика по корема. Божествено е!!!

Пиеш капка подир капка вода от пъпа, като че е извор. Предавам се, скимтя и като сляпа

се нося по вълните, все по гребена. Добър плувец си, ти ме водиш, докато стигнеш до тайнствеността...

Сега съм победена. Поглеждам те безпомощно в очите: ,,Да ти повярвам ли?”

Една добра ръка ме гали, разбърква мислите, косите. Ще ти повярвам, късно е за връщане.

Обхождаш ме с език, аз се смалявам. И първо ми е топло, после ,,сладко”, започва

нещо да ме задушава. В стомаха ми кипи, лети нагоре, гърдите пламват, пламва всеки нерв. И пръстите, и всичко става огън...

Така е отредено – с нас самите да водим най-жестоката борба!

Сълзите ми са капки дъжд по пръстите, които омаляха да се искат.

Какво е любовта, когато ме попитат, ще виждам стаята и късното пробуждане.

Не беше просто път един към друг. Когато си съблякохме душите, прераждахме се постепенно от мъж в жена и от жена във мъж и беше грях, и бе блаженство, и беше зов за още и за още...

Дано да не е сън, а да е истина!