Животът си превърнах в равносметка 
на мойте побеляващи години, 
по улея на времето изтекли - 
към кръста със фамилното ми име...
И въпреки умората на дните,
в които преживявал съм съдбата, 
аз никога и никой не попитах - 
лекуват ли се болките в душата... 
Разбира се - присъщата ми скромност, 
позната на кого ли още не, 
от костите - до гладния ми мозък, 
съвсем не бе храната за поет... 
Но аз дробѝх от сухия комат, 
и мокрех със сълзите всеки залък, 
че най не се преглъща самота, 
която със любов ти подаряват...
Едва ли ще съм пръв или последен, 
излизал от сърдечния си ритъм. 
По-страшното е жив да бях погребал - 
надеждата преди да те опитам. 
Преди да се изправя от невярата, 
че може да си повече от истинска, 
и взора към мечтата да остане, 
наместо от калта да те измислям... 
И там, където крачат само смелите, 
аз волно прелетявам в необята, 
закичил се с усмивка до реверите, 
че нямам вече поводи да смятам!

©тихопат.
Данаил Антонов
09.08.2024