През дните си невидима минавам
През дните си невидима минавам -
превръщам ги във шепа тъжен прах...
Привикнах със мечти да се прощавам -
да ги отгледам тъй и не успях...
И хората край мен са сиво-чужди -
безлични, безразлични... А, уви -
в живота от статисти нямам нужда!
(Наричах ги приятели, преди.)
Светът препуска... В ъгъла съм спряла
и сънено го гледам отстрани -
картината ме дразни като цяло -
отблъсква ме с размитите бои...
През нищото изнизва се животът,
пожънал във душата празнота.
Със флирта между злото и доброто,
объркана, потегли младостта...
Надеждата сега е като рана -
във нощите пулсиращо боли...
Раздърпана и жалка. Но остана,
за да живее...
Ще успее ли?
Дали?...
© Мариела Челебиева All rights reserved.
