Приказен дворец
Като завеса в миг нощта се спусна.
За миг сърцето ми пак спря.
А споменът - "Когато ме напусна",
отново като хала връхлетя.
Толкова години вече...
И все не спира да боли...
Като оловно някакво човече,
в огън дето тихо се топи.
Се разтапям на парчета.
На капчици, като сълзи.
Загубвам се във огнени морета.
Цигарата ми в тъмното гори.
Остава малко, лекичко мъждука,
преди да легна ще я угася,
от нищо вече не ми пука,
освен сърце на друг да нараня.
Ужасно е, а колко мъка,
раздира те докле си жив
и как измъчва го човек разлъка,
и как деня ти става сив.
Мечтая да не се събудя...
Насън да съм отново с теб.
И там дори се плаша, че те губя,
и трескаво те вплитам във куплет.
През прозореца влетяваш с трясък
и всичко става в счупени стъкла.
Животът ни е шепа пясък,
и бавничко изтича през дланта.
Аз всичко помня, никой не забравям.
Всяко пясъчно зрънцè...
Човек е, и не го оставям,
да падне вън от моето сърце.
Тази шепа там събирам.
Градя от нея приказен дворец.
От хора! Та когато някога умирам,
да съм с тях във него - младенец.
© Лебовски All rights reserved.
