Приказка
І
Сънуваше едно дете
в рибарската къщурка малка,
че от лазурното море
му маха със ръка русалка.
Пленен от нежния и чар
и от косите и сияйни,
принесе мислите си в дар,
повярва в морските и тайни.
През дни на скръб и труд горчив,
в безумна битка със морето,
запази своя сън красив,
живот му даде със сърцето.
ІІ
По бряг отвесен и студен
младеж се скита и мълчи
и няма нощ, и няма ден
за търсещите му очи.
А вятър гони се с вълни,
солени пръски разпилява,
като замръзнали сълзи
лицето тъжно оросява.
Със поглед, впит в безкрайността,
и болка пареща в гърдите,
ще чака да се върне тя
и да изплува от вълните.
ІІІ
В незнайни морски дълбини
издига се дворец голям,
с корали розови - стени,
с килим от пясък разпилян.
От весел смях е огласен
и песни, галещи ушите.
Там всеки лъч е отразен
в сиянието на водите.
Русалки дивни крие той -
богини нежни и светливи
блестят в прозрачния покой,
във непристъпността щастливи.
От тъмни бездни сила сбрали,
а изтъкани от лъчи,
човешки чувства не познали,
осмиват мъжките мечти...
ІV
Свисти пак вихър вледеняващ,
пак блъска прилива брега,
небето бавно потъмнява,
проблясва първата звезда.
И в падащата нощ изгрява
луна - красавицата бледа,
човека чакащ озарява
с усмивка нежна, но студена.
А той, в морето поглед взрял,
видя се като в огледало
и трепна - беше остарял,
как бързо времето летяло!
Развяващата се коса
отдавна май е посребрена,
а само старата мечта
остава неприкосновена.
И с огън млад в гърдите пак
очаква своята богиня,
с очи горящи дебне знак
от вече толкова години.
С въздишка лека се присви
и се отпусна на скалата,
от чакане се вкамени,
но още гледаше водата...
V
На изток просветля небето,
вълните изгрев позлати
и пясъците край морето
обагри с хиляди искри.
А между зъберите страшни
видяха първите лъчи,
че като паметник очакващ
седеше камък със очи.
И днес, след толкова години,
дори през зимата, в снега,
той - чакащ своята богиня,
излъчва още топлина.
© Вики All rights reserved.
