Приказка
Не тръгвай, още малко остани
в стаята приветлива и тъмна.
Тук до мен удобно си легни
и слушай историята тъжна.
Имало едно време, преди години,
едно момиче, влюбено било.
Звездите греели в очите сини,
а любовта – в сърцето ù добро.
Един човек съня ù бил откраднал,
не давал мир на нейното сърце.
Ден и нощ се молила безкрайно
да получи обич, поне колкото зрънце.
Но с чувствата ù той се подиграл,
глух останал за нейните слова,
презрение – единствено това ù дал
и завинаги заробил нейната душа.
Познато ти звучи, така ли...?
В историята себе си позна?
Съжаляваш ли сега? (едва ли)...
Същият си, както в онези времена.
Защо сърцето винаги избира
този, който леден е към нас?
Защо щастието винаги се спира
там, където отдавна сковано е от мраз...?
© Зорница Събева All rights reserved.
Стихът ти е чудесен
