Приказка за бурята, моряка и любовта
Вилнееше буря и облаци гъсти
изливаха съ́лзите свои в порой.
Бушуваше вятър, сърдит и навъсен,
раздираше мрака със грохот и с вой.
Вълните разпенени – бяла потеря –
преследваха лодката, зинали паст.
И търсеше пристан къде да намери
изгубен морякът в среднощния час.
Напразно се взираше той във тъмата
да зърне в морето спасител – маяк.
Лице бе забулила даже Луната.
Далеч и невидим бе родният бряг.
Светкавица блесна и сряза небето,
за миг на любимата лик очерта:
косите ѝ сплетени – дълги въжета,
очите ѝ – фар пътеводен в нощта.
Последва ги мълком морякът безстрашно,
готов да пребори тез черни води.
Зловещата буря покри го със плаща
и пална в небето две нови звезди…
Дори и сега щом морето утихва,
кристално и гладко с лазурен покров,
нашепват недрата му приказка – стих за
моряшката смелост и силна любов.
06.05.2015
© Анахид Чальовска All rights reserved.
