Незнайно как, през погледи на свраки,

две тела с души се сляха безвъзвратно.

Избягаха от дни и нощи празни - настигна ги покой.

Там, под звездите на простора, срещнаха се -

мечта, измислена за тях...да се намерят.

Не знаеха... не искаха да знаят за страха,

пребродили безсрамни светове, се припознаха.

Усетили се те по полъха на вятъра...

Изнемощели плакали в неравни битки,

без капчица утеха тичали - в несвяст...

Сега се питаха с очи, а отговаряха си с длани,

и с ненаситни погледи и думи - вкупом.

А световете гледаха от ъглите със завист,

юмруците им боязливи ставаха на прах

във нищото - кладяха огън - смразяващо изстинал.

А в дните на цъфтежа на липите

игриви зайчета подскачаха, щурчета свиреха,

две охлювчета през треви проправяха си брод,

две котенца лежаха си едно във друго -

мъркаха и се почистваха с езичета лениви.

През храстите надникна търтейче - изопна глас

и в миг разчупи ритъма работен на пчелите:

"Вий виждали ли сте подобно чудо някога -

в безкрайно време, в брод и час незнайни,

Истината, Смисълът в одежди пъстри и мънистени,

ръка в ръка, свободно скитат се в горите -

така красиви, толкова развихрени...".

И тъй, и до сега през погледи на гарвани,

изтича нещо, изплъзва се и после се усмихва.

Без думи и предупреждения с тръгва!

Понякога е неусетно,  

друг път е явно и дори налага му се и да тича...

И все като при Смисъла и Истината - във едно.