Прилича на тъга
Пореден ден си тръгва мълчалив,
прегърбен от очакване и липса.
Във шепите му думите си скрих,
които ти и днес не ми поиска.
И бавно се превръщам в тишина,
(а знаеш ли, страхувам се от нея).
Тя толкова прилича на тъга,
на болка, и на лудост, и на бездна.
Нощта разстила своя черен креп,
в прегръдките ù ледени полягам.
Така ми е студено, ала теб
те няма да ме стоплиш, няма, няма...
Щурчета свирят в сънните треви
най-тъжната от всичките сонати.
Заслушвам се... Но вятърът е бил,
до плач накъсал в мене тишината.
© Жанет Велкова All rights reserved.
