Примирение
Noblesse oblige
Аз зидах оня свят!
Аз го строих!
Бях закъснял за камъка в темела,
но сянката си в кулите вградих
и зидарията бе мое дело!
Градих стените,
покрива градих,
издигнах го, над пропастта надвесен;
най-хубавия стих му посветих,
изпях му най-красивата си песен.
Когато свърших,
аз го назовах
със името си
– да е част от мене;
с тревожните му делници живях,
предпазвах го от укор и съмнение.
Но този свят,
замислен тъй красив,
израсна мрачен, уродлив и тесен,
със зид, препречващ дните,
с покрив крив
и с плъзнала по камъните плесен.
Аз бях му дал най-чистия си стих,
но той израсна груб и разнебитен...
... Тогава със сърцето си взривих
пропукалия се бетон на дните
и върху срутения мрачен дом
започнах нов градеж със кули нови;
събарях с ярост,
сривах мълчешком,
гнева си вграждах в новите основи.
Днес свалям скелите.
Но вече знам –
по-уродлива се виши стената.
Приют съм съградил, наместо храм...
Нима съм вдигнал дом на грозотата?
Но аз съм част от него!
Ден след ден
аз го строих и той е мой по право.
За грозното вината е и в мен
– сега ще го търпя,
какво да правя...
© Валентин Чернев All rights reserved.
