Притча за следите
ПРИТЧА ЗА СЛЕДИТЕ
Години минаха, откакто
избродих Стара планина –
едно самотно, кратко бягство
от себе си и от света.
Над манастира в Сопот срещнах
човек с тояжка във ръка.
Той спря и каза: „Аз усещам,
дочувам, в теб струи тъга...”
И притча ми разказа цяла,
а в старческия топъл глас,
от мъдростта му онемяла,
следите си намерих аз...
„Живял далече, тъй отдавна,
че сигурно е минал век
един набожен, благонравен,
добър и работлив човек.
Живеел скромно и почтено,
посрещал радост и тъга,
почитал Господа смирено
в добри и лоши времена.
Животът му така преминал –
едно получил, друго дал...
Накрая върху морски пясък
житейския си път видял.
Човекът гледал как оставя
дълбоки пясъчни следи
и как до него непрестанно
в добрите дни и Бог върви.
Видял и в трудните моменти
следа от стъпки, но... една.
Въздъхнал съкрушено, тихо,
запитал с укор и тъга:
– Каква вина, какви ли грешки
изкупвам, Боже мой? Кажи,
когато ми е много тежко,
защо до мене не вървиш?
Чул думи – ехо от прибоя:
– В най-трудните ти часове
самотните следи са мои.
Там аз те носих на ръце.”
© Павлина All rights reserved.
