Признание...
Очите ти са карти. За предсказване
на орис, премълчана многозначещо...
Зазидани във крепост от несбъдване,
посоките, без дъх, се вият съскащо...
Ръцете ти са пясък. За съзиждане
на кули, недостъпни за превземане.
Градени до напукване на дланите,
болящо-вкаменени от отнемане...
Косите ти са восък. За причастие
на тихите следи, обвити в ремъци...
Прежурящи до коренно отсъствие
на времето, пълзящо в недоимъци...
Нозете ти са кървави пристанища,
а въжените котви са обесници...
Проскърцват оглушително със вятъра,
водач на бледоликите предвестници...
Следите ти - палачи са на спомени,
студуващи безмълвно, на разсъмване...
Обяздвайки непитащите погледи,
самотно ме обричат на разстрелване.
И кръст си ти, на който се изкупвам,
свещено напоявам те с кръвта си...
До пепелно, всецяло се изгубвам,
молитвено потъвайки в плътта ти...
© Деси Инджева All rights reserved.
