ПРИЗНАНИЕ
В самотата си залеза огнен и тъжен потапям.
Всяка смърт на деня доближава ме бавно към Теб.
Гоня сънища. Стигам ги само за кратко.
После - жалния вопъл на утрото, някак нелеп
блъсва яростно вътре във мен. И до смърт ме ранява.
Но надежата пази дъха ми с железни криле.
А душата крещи. Женски писък, че Тебе те няма...
Но така... в самота... не успява дори да умре.
И поне да потръпваше в страх и угода... В лъжовност.
Или болна от съвест, свойта клада сама да гради.
Тя – Душата... е само пред Тебе виновна ...