Призракът на водопада
В сърцето на прекрасна планина
се вие и дарява ни прохлада
и свежест бистра, бухнала река –
владетелка на жива, горска младост.
Нагоре път – трънлив и каменист,
но в края му – за пътници награда –
се гуши извор, шепне с ромон чист
легенди. И се спуска водопадът.
Познавам го – била съм тук преди,
снагата змийска помня на реката.
Тревите пазят моите следи,
а в мен следа оставиха цветята.
И пак пристъпвам. Хладните води,
обвиват ме с прозрачните си длани,
а от брега бял призрак ме следи –
дали ще тръгна или ще остана.
Дали ще ме открадне пак шумът
на делнична, безумна въртележка,
или ще се смири в покой умът
без грижи, суета и мисли тежки...?
И аз не знам. И призракът мълчи
загадъчен. Прозрачната си риза
развява. И на него му горчи,
навярно, в тишината му, че влизам.
Ръка протягам – обич да му дам
и благодарност, още че ме чака
и че прощава жребия ми - сам
по изгрев да изпраща с поглед мрака.
Наоколо говорят си пчели,
танцуват пеперуди и цикади,
кипи живот, но виж – като че ли
два призрака стоят под водопада.
© Вики All rights reserved.
