Продрано небе
Ръце, прегърнали студено кръста.
Небе, продрано от невиждащи очи.
В зениците напукани
сто дявола се връщат,
възседнали табуни без юзди.
В душата
покълналите тръни
кървяха с момини сълзи,
злините, в кошница събрани,
просъскваха
с езици на змии.
А беше пусто,
кърваво морето,
стаено в своите дълбини.
Орисници
кълняха неродено,
преди да са пропели първите петли.
Душата бе удавница.
Във лава
изгаряше стихийно
всяка нейна страст
… в сърцето само
Любовта му
разцъфваше над огнената паст.
Притихнаха
и адът
и небето.
Изток изсветля.
Зората се роди
в очите на момиче,
ревнивите тревоги
целуна
и ги разпиля...
© Лъки All rights reserved.
