ПРОДЪЛЖЕНИЕ№13 (ПОЕМА ЗА БАЩА МИ)

 За малко пак се разделихме…

Щом майка ми дойде при нас,

в Острец се всички настанихме,

баща ми само не бе с нас!

Той продължи да си работи

в Димитровградския район,

и все на пълни обороти,

пак на строителния фронт.

Той всяка събота бил в село

с описания камион,

и подчертавам тук дебело,

не в наш, а в дядовия дом!

Отсядал той при дядо Христо,

 запаси имал там на склад

и преоблечен  вече в чисто,

той тръгвал за Димитровград.

Забъркани във тази каша,

ний всичко дадохме у тях 

и там се струпа всичко наше,

това от майка ми разбрах!

Баща ми идваше на гости.

Разбрах, че е от туй щастлив.

Че му тежи туй всичко още,

и че животът му е сив!

Но бе доволен той от мене,

че вадех вече своя хляб,

че имах сили  и търпение,

че в работата си горях!

Че тука на крака ми стават,

закрилник виждаха във мен,

и някак си зад мен застават,

а аз от туй бях... притеснен.

Животът ми, че се нарежда,

че аз насред пътя не спрях,

нали бях негова надежда

и смисъл истински му бях.

По малко пийваше ракия...

Две-три ракийки със мезе,

и мен подканваше, не крия,

от избата щом изнесе.

В Острец ми носеха  такава,

от благодарност ли или от срам,

на него винаги я давах,

защото  не  я пиех сам!

Бях в Болничката три години,

отидох после в Първомай!

Там вече нямаше причини

да си  делиме  своя Рай!