... проглежда слепият, когато е готов...
Когато тихичко догаря моят ден
и залезът умира кървавочервен,
невярна мисъл пак душата ми измъчва,
че съм родена твърде дребна за Сизиф,
а мъкна канарата на живота сив,
не ставам и за Диоген, че нямам бъчва.
Изкърпвам си сърцето – сбирам го едва,
ехидно се подсмихва здрачът на това,
че все конецът ми е къс и недостига.
Аз цял живот май полусляпа съм била
и как летях не знам (горките ми крила)
сега ги сбира вятърът... И пише книга.
Какво ли ще напишеш, ветре мой, не знам,
сюжети приказни хиляда ще ти дам.
Един – последния – в потайна доба късна.
Съдба ли ми е? Клетва или благослов,
проглежда слепият, когато е готов,
любов и вяра тихо в мене да възкръснат...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
