Мастиленосиня нощта ми налива
Рубинено вино в бокал от сълзите,
Тъгата ми мрачна блажено заспива,
Гласа заглушава, неспиращ да пита:

— Коя и защо си в земята тъй грешна,
и Богът всесилен защо те изпрати
да скиташ и търсиш покой безутешно,
да молиш безсилна за милост съдбата?

Ти – цвете лъчисто, искра най-сияйна
и дъх от вълшебство на мъдър магьосник.
Ти пазиш в душата болезнена тайна,
вървейки в мъглата по бисери росни.

— Приятелко вярна, тъма от копнежи
частица от вечната снежна нетленност,
родена от блянове ярки, безбрежни,
повита с грижовната майчина нежност.

Сестра ти е Радост, Любов безусловна

деня осветява и дава ми сили,
преглъщам горчилката – болест отровна,
обръщам очи към просторите сини.

Лазурът копринен е с облачна дреха
и ти, моя мила Тъга си със мене
единствена, сладка, но кратка утеха
и глътка надежда във смутното време.

Ориса Вселената пътя ми стръмен-
и в черно, и в бяло да светя, пулсирам.
Аз двойна звезда съм- и светла, и тъмна
но смъртен мечтател да бъда избирам.