Снегът заличава безмълвните стъпки,
оставени,навярно от нас
там, където се смеехме, въпреки
че бяхме просто деца...
Уви,пораснахме бързо
по-смели, с по-храбри сърца...
но и това беше ненужно,
щом гледахме, прокълнати,
света.

Смехът е отдавна погребан в горите,
днес само се чува призрачен вой.
Съдба прокълната царува в душите
и не им дава минута покой...
Прокоба зла, окова ни-
призраци да бъдем, уви!
Сърцата ни бяха сковани,
научени на подли злини.

И така:сподавени в сълзите,
намерихме покой в тъмнината-
приятели, прокълнати...
изгубени,
забравили дома и земята...
Студът-той още ни следва,
но ние не треперим,
нали?
И нищо че сме едни
привидения,
то оставаме си
приятели...