Споглеждат се врабците весело,
настръхнали от Зима до сега.
Че ето, Слънцето довело я е,
представя свойта дъщеря.

А тя, все още мъничка, пристъпя плахо
по бърдото на стария дувар
и по капчука в южната ни стряха,
по първото кокиче и по минзухар.

В дебели преспи се запъва,
ала на лястовичите крила
понесена, с замах рисува
поляни пъстри със цветя.

Да не разсърди Зимата подбира,
със топъл вятър, вместо със гребло,
от всуе снегът на върха чак прибира,
да спретне пухеното й легло.

Побутва семе, че от сън му е време да става.
Повдига сгушени малки стебла.
Ей там нещо ново расте и показва се,
смях ромòли от щура река.

И с дните растящи, нараства уверена,
все по-точна в това що гради.
Няма страх да изсипе пороя след себе си.
И след мрак, слънце пак ще блести.

Кръшно тяло със рокля прекрасна покрива,
вишнев цвят тоалета краси.
С люляк-шал раменете свенливо завива,
рози вплела е в златни коси.

А врабчешки рояци гръмогласно чирикат.
За сухата троха кипи борба,
ала весела, знаят те, топлите дни идат!
Иде Лято, ще пада игра!