Зора с усмивка и с момински свян
извика изгрева на небосклона.
Цъфтежен и по пролетно пиян
запя денят във булчинските клони.
Тревиците отвориха очи
в избистрено като сълза зелено
и слънцето със палави лъчи
подгони часовете отброени.
Пришпори ги и пролетен ветрец,
роден в гонитбата на суетата.
С надеждата си синя син синчец
извеза нова дреха на земята.
1990 г.
Из стихосбирката "Сърцето на капчука"
© Мария Панайотова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
