Проплака небето ти
Проплака небето ти, Господи, изплака се в пустия ден.
Раздвижиха се пухкавите облаци и онази светлина,
пронизваща всяка тягост и морна тъмница във мен
се отскубна сияйна от себе си, споделена, сломена.
Посяха земята ти, Господи, осяха я с тръни бодливи.
Жално, житата Ти в плодородни години посърнаха,
тъй жално, че моите неистови крясъци живи
пред прага на смъртта един със друг танцуваха.
Построиха ти храмове, Господи, но от восък...
И в стените им дълбаеха уж твоите слова...
Висяха в гръдта ти „рисунки”?... кули от пясък.
В четири „тъпи” ъгли плаче само една стена.
Литнаха в бой, Господи, а вяра дали се печели?
Облечени в роби от похот, сърцата „смириха”
и в черна одежда от мъчна победа оплели...
в мълчанието си спят, че точно те Те убиха.
© Николина Милева All rights reserved.
