Пропътуван живот като сън
Не случайно пробягах
тези улици пусти
да те срещна под синьо небе.
Ти си мислеше:
"Тази любов е приумица."-
детски зов гонещ сляпо сърце.
Но, минавайки дните,
издълбавайки пропасти
от страха да повярваш във мен,
побеляха косите ни,
преминавахме прелези -
пропътуван живот като сън.
Ти не вярваше искрено,
аз не вярвах в измамности -
пътят с грубости бе издълбан.
Упорити и двамата бяхме -
вярвай, до втръсване -
и размахвахме саби без срам.
"Стига!" - често крещях ти
и насън да ме бутнеше,
после казвах ти... "аз съм до там".
Но отново след бурята
пак преплитахме пръстите
да потънем в любовния храм.
И пробягвайки нощем
пак по минали улици
в сън самотен -
изстрадал сам войн,
сутрин срещам в очите ти
незагаснали пламъци,
а край нас чувам детския звън.
© Искра Радева Николова All rights reserved.
