Прошепнато в Страстната седмица
ПРОШЕПНАТО В СТРАСТНАТА СЕДМИЦА
Аз знам, че нищичко не знам,
когато слънцето залязва.
Човек оттук си тръгва сам –
надмогнал страсти и омрази.
Дошъл – напълно гол и бос,
със себе си не връща нищо,
освен всевечния въпрос –
от философи неразнищен.
Защо дойдох? И точно тук?
И точно днес какво оставих?
Сълза ли в есенен улук,
и дъх ли в пролетни дъбрави?
Когато ми обърнат гръб,
превръщам ли се в непозната?
Аз сядам на самия ръб –
за да раздипля мрачината.
Богата съм със сто неща,
все простички – дори невзрачни,
да легна привечер в ръжта
и дълго да подслушвам в здрача –
как птици планове кроят
и как щурчетата ми свирят
романси за любов и път –
без разчертани ориентири.
Защото утрешният ден
е още пламъче в окото,
в което – чист и вдъхновен,
преражда се след миг животът.
© Валентина Йотова All rights reserved.
