Навярно съм съвсем изперкал, 
нормално, щом мисля за това, 
в главата с мисълта не лека
какво ли мислят по света.

Защо ли ми се струва,
че имаме един и същ проблем.
Косата ни се вълнува,
че с бяло знаме ще задреме.

Отново тялото ми се сбогува
със клетките, които бяха в мен, 
с прахта към твоето пътува
и пак по него ще полепне.

Ще се изкъпеш и от изпарената вода
със вятъра към мене ще поеме
дъхът ти през онази самота, 
бързаща и от времето ми да вземе.

Въпросът толкова е прост,
че никой и не го задава.
Както в земята ни остават кости, 
дали и във душата нещичко остава.

Или на нея всичко ù е ясно
и фигури едни са ни телата.
Наистина да живееш е прекрасно, 
душите щом участват във играта.

Vacuum