Простете на поета
Простете на поета, не мълчи
еднакво пред страстта и суетата
и целият му ужас си личи,
когато си намества очилата...
На болката в отчаяния вик,
под тежката за лудостта корона
по-често той е глупаво открит,
отколкото приличен и престорен.
По-верен е на думи и мъгли,
защото те не му изневеряват...
и сам се трогва, сам благодари
на музите, и често им прощава.
Навярно одите на радостта
подхождали му биха като знаме,
но всичките му смърти се въртят-
мушици върху нощната му лампа.
Ненужни като статуи от лед
топят се откровенията в думи.
Изваденото приживе сърце
осъмва в своята самоприсъда.
Простете на поета смелостта
да чувства вместо грешници
и праведни,
единствения изход от смъртта,
сънува ли, на път ще го направи.
