Прости ми......
Бездиханието задушава.
Осанката във сянка стапя се преди да си отиде.
Годините минават.
Мастилото от черно
в мръсно бяло се размива.
Усмивките познати, наивни, детски
в беззъби се превръщат.
А мислите ни
по-бавните реки избират
да могат да се връщат.
Дървета сме били,
навярно млади някога, преди,
короните ни вече тежки,
прегърбени, безцветни.
А клоните премръзнали
днес тихо стенат
за празните гнезда,
и думите в поемата.
Самотно е,
мастилото привършва.
Бездиханно е.......
Прегръщам те.
Прости ми,
че с листо от кестен те прегръщам.
© Киара All rights reserved.
