Простичко
Когато губя смисъл и нещата
потапят се до дъно във прахта;
когато посивеят небесата,
посърнали от бледа празнота;
когато малко вяра ми е нужна,
но всеки спомен реже като нож;
когато съм и ничия, и чужда;
когато този свят, свиреп и лош,
облещи се кървясал срещу мене
и хапе ми душата с крясък див,
поемаш в длани цялото безвремие.
Прегръщаш ме, горещ и мълчалив.
И този огън, толкова различен
от палещата страст на сетивата,
напомня ми, че още ме обичаш;
че няма власт над мене самотата.
Тогава се изправям и в небето
усмивката ми грее след пороя.
На тебе обещала съм сърцето си.
И то сега е твое.
Само твое.
© Яна All rights reserved.
