Просяк
972
0
2
Дъждът попива във земята пресен
и всяка капчица по нея се разля.
Вятър пее свойта тъжна песен,
просяк скита бос във тъмнина.
Улиците пусти проговарят
и сякаш търсят му подслон.
Прогизнал в дрипи състарени,
в ръка държи изрезка от картон.
С плаха стъпка приближава до боклука,
стомахът му къркори пак от глад.
В живота тъй далече от сполука,
без дом, мечти и няма брат.
На кълбо се свива в ъгъла на завет,
скъсаната шапка слага на глава.
Безмислено безследен започва да заспива,
отчаянието носи болка и тъга.
© Ангелина Петкова All rights reserved.
