Пустата уличка
На пустата уличка, където аз играх
спомените плават,
там където мечтите си разпилях.
Там където времето безспирно летеше,
и детски смях се вееше.
Шумните игри, веселите рани
детските години златни
така си отидоха - славни.
Уличката тиха,
където баба и дядо живяха,
носталгия се вдига,
когато мисля си за тях.
Когато дядо на стъпалата седеше
и веселият му вик ехтеше,
тогава истински усещах аз
топлината на неговия глас.
И баба - с нейната усмивка горда,
посрещаше ме всяка сутрин бодра.
Къщата им голяма, винаги пълна
с емоции на радост те вдъхва.
Розите в градината, кучето любовно
доизграждаха дома духовно.
Сега на снимка гледам аз
спомените сладки
и се чудя защо така
бъдещето им е тъжно, както моите рани.
Вече няма го дядо
и скърбя си самичка жално.
Баба също си отиде,
далеч от мен.
Къщата изпразни се бързо,
както и моето сърце - издъно.
Уличката също не усеща детски глас,
и затова връщам спомените си в захлас.
Носталгията се вдига,
но знам, че не мога да се върна нивга.
На пустата уличка, някога така шумна,
вече няма никой, никой с когото да отпусна.
Вече няма никой шум да създаде
и да върна старите години,
когато всичко беше си наред.
© Теодора Компанска All rights reserved.
