Първата любов
Токче бяло се потапя в калта,
руси къдрици,
в очите сини тъга,
улица сива,
по земята дрехи в стъкла,
жена без надежда
тича към лъч светлина.
А навън е мъгла,
нечовешки самотна
и чува се само нейният вик,
шепот от болка в сълзите отронва,
към мъж непознат в случайния миг.
"Господине простете,
от сърце ви се моля,
замръзнах на този студ ледовид,
ръка протегнете,
кажете коя врата да отворя,
да преспя на топло под покрив закрит?"
Улица сянката мъжка пресече,
отдалечи се,
все едно избяга от чума,
след молбата й да се обърне не рече,
престори се дори,
че не я чува.
Но не беше видял как по лицето й бяло,
гримът бе само мълчаливи сълзи,
нито раните,
с които догони го,само
бе чул гласът й почти.
Но той тъй познат го прониза жестоко,
разкри,
че зад него се моли жената,
в която първа се бе влюбил дълбоко,
направила го мъж,
а сега като дете от нея избяга.
Не се обърна,
а само тихо прошепна:
"Чувам те мило цвете,
но не ще те погледна!
Страх ме е
да те видя такава,
преди бе красива,
искам да те помня как някога беше щастлива."
Продължи напред,
момичето свое отдавна остави,
забрави и спомена,
сега бе призракът,
който любовта някога ограби...
© Христо All rights reserved.
