По булеварда с далечното странстване,
без посока в далечния път,
аз вървя като филм преразказван,
епизод, в който всички мълчат.
И навлечени модно, витрините греят,
улични стълбове - горди пазачи,
във гримаса превръщат ме,
когато се смея,
преследват ме в тъмното,
когато заплача.
И вървя, и не искам за нищо да зная,
като отворена книга прелиствам живота си,
- диалог незречен, тире, запетая
и неочаквано много въпроси!
© Светломира Симеонова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
