Настане време някакво проклето
и все недостижимо е небето.
Напук на теб се мръщи и вали,
 и питаш се: Ще литна ли? Дали
са лунните пътеки странно къси,
крилете си ли губя? И ума си.

И уж е все на хвърлей и на лакът
онази пролет, дето всички чакат.
Тя – дрипла глухоняма без слова,
гробове пресни с ласкава трева,
захласнато, като в кошмар застила
и рухва. Коленичила, без сила.

На листа – неразплакван цяла вечност,
поет изписва бъдеще - далечно.
Всемира моли: — Ти спаси сега
почернената пролет от тъга.
Аз нямам нищо земно, но вземи я,
душата ми – словата са магия.

Да слязат ниско сините простори,
врабче да чуя с радост как бърбори...
А после... после нека разцъфтят
стотици слънчогледи в този свят,
вината му що  думите разплака,
поемам сам. И тръгвам... Път ме чака...