Октомври е. Сряда е.

Слънцето мъчи да

стопли студения асфалт.

Ражда се пътешественик.

Нова душа в нов свят

идва с плач напомнящ сирена.

При първи поглед вижда сините буркани

на линейката... и се втурва.

Хора правят път. Още

няколко стъпки по

студения асфалт. Слънцето

с мъки подава сетен лъч.

Лъч последен за младия

пътешественик. Лъч пронизващ

душа и съзнание с лекота.

Лекота запомнена завинаги.

С хиляди мисли и раница на гръб

пътешественикът побягва.

Оставя зад себе си

семейство, приятели, надежди.

Три дни бродене го

отвеждат до хълм.

Хълм известен на всички,

но не и на пътешественика.

Вниманието му е приковано

от обширното, безкрайно поле.

Поле изпъстрено с безброй цветя.

Детска глъч и песни се долавят.

Решен, че е открил

земния рай, младият

пътешественик се втурва

с възродени надежди.

Дали това е царска

градина или пък цветен

оазис насред сивия свят?

Предстои да се разбере.

В бързината си, опиянен

от мисълта за ново начало,

пътешественикът се спъва и тялото

му се поваля на черната земя.

Вдигайки глава,

очите му помръкват,

усмивката изкривява,

тялото потрепва.

Събота е. Мрачен облак

задушава пребледнялото

слънце. Вятър брули

пожълтелите есенни листа.

Глъчката, смехът и песните са

се преобразили в

рев, плач и молитви

на хилядите скърбящи души.

Пъстрата полянка от

цветя, погледната от

тук- стои на туфички,

всяка върху купчина пръст.

Във въздуха се носят

ароматите на вино, питка

и свещи, водещи безсмислена

война с безпощадния вятър.

Вече седнал на земя,

пропита със сълзи,

пътешественикът отваря раницата

си за да забърши раните.

В нея обаче намира

единствено лист хартия с

думите: "Запомни добре мястото,

на което падна. Скоро ще е само твое!".

06.11.2021г.

Златина Стоилова