Преминах бързо от лятна илюзорност
и в мигове не се повторих ни веднъж.
Претърсвах се в сезони след сезони,
навреме исках, време, да те спра от път.
За жалост май е вече твърде късно,
параклис ми е сипващата се зора.
А в мен времето е скрило твърдо късче,
застинал камък, неизплют в нощта.
Не бързах, не може всичко наведнъж,
аз знам, животът бързо отминава.
Не чезнех, не ламтях за лъвска стръв.
Рискувам, тази нощ ще отпътувам...
© Мариола Томова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
