Пътник
Пътник
Почука на прозореца гостенин познат
И поиска за малко да почине.
Отворих аз прозореца на моя бял палат,
за да го видя, преди да си замине.
Той седна кротко на дясното ми рамо
и уморено сгуши се във моите коси.
Ах, колко мъка бе видял той само
и колко искаше му се просто да мълчи...
А очите му бяха тъжни, насълзени,
видели грозотата в този свят.
Душата му бе като вдовица сломена
и линееше като загиващ прасковен цвят.
Ръцете му бяха груби, изтощени,
уморени да носят човешкото бреме.
Косите му бяха от болка посивели,
събрали страха на всичкото туй време...
Погледна ме той, но нищо не каза...
Усмихна се и ме целуна.
Открехна прозореца преди да излезе
и тихо със мъка пак си замина...
© Някоя All rights reserved.
Ние можем много повече, отколкото си представяме - само трябва да си повярваме.
