Отекъл, самотен и дързък,
в предградия тихи без плът
рисува съдби, гради ги от восък
съдник на живот и на смърт.
Неистово скърца по листа
писецът от нежен кинжал
в песен по- жива от Висла
за любови и земна печал.
Откъсва цвета на живота,
в залеза кървав и зрял,
стъкмява си тихо кивота
с клинци, всемира прозрял.
Не вие сред псета и хрътки,
но в росата на изгрева бял
умира сред вишневи пъпки
в най- последната дума живял.
© Ивита All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
