Пъзел за двама
Може би няма смисъл толкова да го бистрим -
и без друго животът някак сам си върви.
Де да беше история - да я измислим,
като пъзел за двама да я наредим.
Тези дълги сезони вечно бързат нанякъде
(а пък нощите стават все по-кратки и тихи).
Може би няма смисъл да ги пълним с очакване,
може би е достатъчно, че със теб се открихме,
че преплувахме мигове, луди от щастие,
като птици, политнали чак до безкрая.
Остаряваме бавно или бавно израстваме,
за да стигнем до своето кътче от рая.
Но дали ще го стигнем? Може би няма смисъл
да го търсим нататък. Може би то е в нас.
В тази капка любов - мида, скътала бисер -
във прошепната ласкаво нежност без глас.
Запази я. Недей с уморени очи
да поглеждаш през дните ни с делнична леност.
Ако с теб я изгубим, всичко в мен ще крещи:
"Любовта ни умира! Заразихме я с тленност!"
© Христина Мачикян All rights reserved.
