Рано
В дантелите прозоречният откос
краде деня и улицата теменужена;
кръвта гърми с априлски косинус -
като аларма в седем за пробуждане...
Светът се ражда пак за стотен път,
отрязъл нечий образ - ранен спомен,
по свои пътища мърморят си коли
и хората разнасят облаци балони...
Обхождат старото бистро два песа,
следят и чакат да не закъснее изгревът.
Оранжеви работници метат със песен
и търсят слънчевия диск да вдигнат.
А щом камбаната на храма извести,
животът пак начева с пълна скорост.
Усмихнато надявам старите мечти
и бързам с пролетта да добротворствам.
© Златина Георгиева All rights reserved.