Разкажи ми приказката за самотните цветя...
Разкажи ми приказката за самотните цветя...
Онези, които сам-сами растели там, на края на света...
Помня, че тъй красиви те били,
че влюбени във тях останали златните слънчеви лъчи....
И всичко де що минело край тях
оставало си там...
Да ги гледа и обича...
Да ги милва и в любов да им се врича...
И славеят им пеел песен всеки ден...
„Обичам ви... Бъдете с мен...’’
Но гласът му, тъй божественно прекрасен,
не бил достатъчно красив за тях...
И дошъл мигът ужасен
да си тръгне... Натъжен...
И безкрайно жаден за любов...
И дъгата всеки ден се будела над тях...
Усмихвала се и им думала...
С най-чудесен сладък глас...
„Обичам ви... Бъдете с мен...”
Но багрите й приказно прекрасни
бледнеели пред тези техни цветове...
„Тръгваме си... Най-добре ни забравете...
Нека споменът за нас умре...”
И така останали самотни тези няколко цветя...
Пленяващо красиви... Най-идеални на света...
И красотата проклятие била...
Пазела ги най-далеч от любовта...
И тъй умряли те проклети...
Най-красиви на света...
Но най-самотни и нещастни...
Дарени с най-блажена красота...
© Марина All rights reserved.
