Тъмно е навън

в нечий тъжен сън...

Думите да са звезди

би била зорница.

Мислите ми пък лъжи-

би била светица.

Но и без да мисля много

виждам тази светлина

под олтара гледащ строго

към среднощната луна.

Аз се моля на луната

да ми прати нежен плам.

Умолявам аз луната

да не бъда сам.

Но в отговор единствен

тя ми махва със ръка

и започвам да безчинствам

в своята една душа.

Аз претърсвам я напразно,

не намирам нито ден

от желание заразно

ти да бъдеш с мен.

Всичко вече се стопява

в първодекемврийски сняг,

но кажи как да забравя,

че ме гледаше – тъй благ

беше погледът ти. Свята,

ненагледна чистота

бях заключил, но напразно,

аз в моята душа.

Ах, как искам, как желая

да не вярвам вече аз,

че от тебе се нуждая

както от доброто в нас.

И си мисля, че накрая

ще остане малко в мен,

от което се нуждая,

щом не си до мен.

А е още тъмно вън

в нечий тъжен сън...