Размисъл
Понякога се разтварям в себе си
и тихо и кротко чета,
разлиствам бавно тефтера си
със странички неукротима душа.
Изливани мастилени блянове,
заляти тук-таме с кафенце тъга,
в мигове, пробващи моето вярване,
че любовта създава света
или тогава, когато са ме надявали
безмузи дяволи на вити рога...
Време е вече, може би,
да укротя тази моя душа?!
Ще пия кафето си бавно и чисто,
но тогава какво ще чета
от купчинка бели листове?
За умряла житейска гора...?
Въпросът е вътре, премислям го...
© Валентин Василев All rights reserved.
