Разпилени чувства
Сълзи парливи по лицето ù се стичат –
тя плаче на скамейката сама,
а в парка синегушки нежно сричат,
сънливо свиркайки под шумките в нощта.
В душата и в сърцето ù беснеят
фуриите най-зли – на ревността,
от пламъците им притулени тъмнеят
и се топят палитрите на любовта.
Загрижен вятър я прегръща с шепот,
отърква се в крака ù котарак,
дванадесет камбани отброява с екот
часовникът на градския площад.
Патрулка по алеите пролазва –
червено-синята ù светлина
за миг лицето и погалва
и подминава схлупената и тъга.
Такси зеленооко профучава
край парка, от пиацата си с рев
изстреляло се – да не закъснява
с поръчката... Да върже някой лев.
Клошар с количката си пийнал, преминава,
мърморейки си нещо под носа –
притихнала за миг, го наблюдава,
отдалечаващ се към гюмовете, за сметта.
Приижда утро и светлик свенливо,
обагря паметника на незнайния войник,
лицето му мъжествено и живо,
намръщва се с напред протегнат щик...
Над стъпките на минувачите,
разсънващи забързания ден,
от миналото в настоящето,
боецът сякаш гледа възмутен.
Под сводовете на дърветата
скамейката е вече пуста
и чик-чирикащи врабчетата,
събират разпилените ù чувства.
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
