Разплакано
Октомври ковал от сребро перодръжка,
дъхът на студа по стъклата да пише.
Дъждът пък по покриви мокри се тръшкал,
защото се чувствал самин и излишен.
От белите листи на сто хризантеми,
ветрецът сърце за Луната направил.
Тя цопнала в локвите, за да го вземе,
спасителят дъжд се за нея удавил.
Денят полусънен е - чудом се чуди,
в градината сякаш вилняла е зима
Ноември, мъглата, Луната са луди,
дъждът пък въздиша и плаче за трима.
Помолих ветреца, за мен да отчупи
потайно парченце едно, от дъгата.
Та стих да напиша - дъжда да подкупи,
че вече разплака дори и тъгата.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
